Photo: https://pixabay.com/Alexas_Fotos
Всяко второ приемно дете в България е жертва на подигравки, изолация или пренебрежение. Това не е поредната статистика от новинарски сайт, която да подминем, а тъжната реалност, разкрита от първото по рода си национално проучване на Националната асоциация за приемна грижа (НАПГ).
Според данните, събрани сред 218 приемни родители от всички области в страната, 55% споделят, че детето им е било обект на подигравки, 42% – на изолация от рождени дни и игри, а 31% – на онлайн тормоз. Това не са просто цифри. Това са деца, които растат със страх, с усещането, че не принадлежат, че не са достатъчни.
Шепотът на стигмата: невидимата рана
Стигмата към приемните деца не крещи, тя шепне навсякъде – в хладното мълчание на роднини и приятели, в косите погледи на съседите, в пренебрежителните усмивки в класната стая, в бездушните етикети в лекарския кабинет. Тя прониква тихо, но остава дълго.
46% от приемните родители споделят, че далечните роднини не приемат детето като равноправен член на семейството. 39% са чували коментари като „не е от нашата кръв“, а 32% съобщават за дистанциране на приятели, които не знаят как да се държат с детето.
Стигмата идва с недомлъвки, със съмнения, с мълчание на масата. И докато възрастните я наричат „предпазливост“, за детето тя често звучи като: „Не си добре дошъл. Не си приет тук.“
Затворената врата на квартала
Но стигмата не спира пред входната врата. Тя излиза навън – минава през оградите, наднича през пердетата, носи се по етажната собственост и витае между думите, които никой не казва в очите.
52% от приемните родители съобщават за клюки и подмятания от съседи, 41% – че децата от квартала избягват контакт с приемното дете, а 29% се чувстват нежелани на празници и общностни инициативи.
Само 12% усещат истинска подкрепа от близки и съседи. Стигмата в квартала няма лице. Има врата, която остава затворена. Прозорец, който се затваря щом приемното дете излезе да играе. Глас, който казва: „По-добре да не се месим.“
Училището – мястото, където различието тежи
Там, където трябва да започнат първите уроци по приемане и разбиране, стигмата боли най-много.
57% от приемните родители казват, че децата им са били третирани като „различни“ от учители или съученици, 44% съобщават за подигравки и изолация в класната стая, а 38% усещат по-ниски образователни очаквания от страна на педагозите.
В 22% от случаите училището прехвърля вината за поведенчески трудности върху произхода на детето.
Стигмата тук не се носи по слухове – тя се чете в бележките, в студените гласове на родителски срещи, в отсъстващата покана за участие.
Тишината на белите престилки
В лекарския кабинет здравната система също не остава незасегната.
49% от приемните родители съобщават за трудности при записване при нов личен лекар, 42% усещат дистанцирано и безразлично отношение от страна на здравните работници, а 34% разказват за етикетиране на детето като „проблемно“.
В 25% от случаите има забавяне или отказ на здравни грижи, защото приемните родители нямат същите права като биологичните – което често възпрепятства важни медицински решения.
Най-уязвими остават децата със специфични потребности – 58% от приемните родители казват, че обществото ги гледа като „безнадеждни“.
Огледалото на медиите: отражение или изкривяване?
Медиите и общественото мнение са сцената, на която се разиграват всички прояви на стигмата.
49% смятат, че медиите представят приемната грижа по сензационен начин – или чрез клишето „деца, отглеждани заради парите“, или като „приемни родители – супергерои“.
43% усещат, че обществото гледа на приемните деца като на „чужди“ или „втора ръка“.
29% споделят, че макар обществото да съжалява децата, рядко се ангажира с проблемите им по истински и траен начин.
„Стигмата е форма на социално и институционално насилие. Тя не винаги е толкова видима, но се отразява върху самочувствието на децата, в тяхната обществена адаптация, в усещането, че принадлежат и са подкрепени“, коментира Гинка Илиева от НАПГ.
Данните ясно показват проблем – от семейството и квартала, през класната стая и здравната система, до телевизионния екран.
Щитът за детството: светлина в тунела
Стигмата се ражда и расте в образи и думи. Но срещу нея се изправя проектът „Щит за детството“, които се реализира в рамките на проект INSPIRE.
Проектът има една от най-трудните, но и най-важни задачи: да подкрепи онези, които са най-близо до децата – родителите и учителите.
В центъра са обучения за учители, които ще ги подготвят да разпознават ранни признаци на насилие и да реагират с разбиране и подкрепа. Приемните родители ще преминат през специализирана подготовка, фокусирана върху нуждите на деца, преживели травма – с внимание към емоционалната им чувствителност и нужда от стабилност.
Но „Щит за детството“ няма да остане само на терен, а ще достигне до цялата общественост – предстои информационна кампания, насочена към цялото общество, с цел да повиши осведомеността, да промени нагласите и да разруши стигмата, която изолира приемните деца от техните връстници.
Проектът ще обхване София, Пловдив, Плевен, Варна и Стара Загора. Очаква се да засегне пряко около 200 деца, 100 учители и 50 приемни родители. Но истинската цел е по-голяма: да постави основите на устойчива подкрепа за всяко дете, което живее с етикета „различно“.
Крайната цел е ясна – да намали насилието, дискриминацията и изолацията чрез работа с възрастните, които могат да направят най-голямата разлика. Да даде знания, увереност и инструменти на учителите и приемните родители. И най-вече – да помогне на обществото да погледне с други очи. Не със съжаление, а със съпричастност.
Правото да бъдеш видян и обичан
Най-голямото насилие не идва от думи или действия. То е в отсъствието. В безразличието. В подминаването. А всяко дете – независимо къде е родено и какво е преживяло – има право да бъде видяно, прието и обичано. Не заради миналото си, а въпреки него.