Понякога няма синина. Няма рана. Няма нищо, което веднага да ни подскаже, че едно дете преживява насилие. И все пак нещо в него започва да изчезва.
Сигурността. Доверието. Увереността. Смелостта да бъде себе си.
Изчезва усещането, че е важно. Че някой го чува. Че тялото му принадлежи на него. Че неговото „не“ има значение.
Насилието не отнема детството изведнъж. Понякога го отнема малко по малко.
Именно към това насочва вниманието кампанията „Да отнемем децата от насилието“ на Фондация „Работилница за граждански инициативи“, реализирана в рамките на проект INSPIRE.
Как изглежда едно „изчезващо“ детство?
Кампанията представя 11 изображения, всяко от които представя различна форма на насилие. С всяка от тях от детския силует изчезва част. Визуалният образ показва не просто това, което се случва отвън, а насочва вниманието към нещо много по-важно – какво може да започне да изчезва вътре в самото дете:
Когато ръката, която трябва да пази, наранява, може да изчезне доверието.
С всяко непоискано докосване може да изчезне усещането, че тялото ти принадлежи на теб.
С всяка обида или унижение може да се разклати вярата, че си достатъчно добър.
С всяка прекрачена граница може да отслабне увереността, че твоето „не“ има значение.
А понякога изчезва самото усещане, че си важен, че някой те чува и вижда.
Насилието има много лица
Някои от формите на насилието разпознаваме лесно. Но други могат дълго да останат скрити.
Насилието може да бъде физическо, но може да бъде и постоянна обида, унижение, заплаха, подигравка, нежелано докосване, нарушаване на личните граници или тормоз зад екрана.
То може да се случва сред връстници, онлайн, на улицата, в училище – и дори там, където едно дете би трябвало да се чувства най-сигурно: у дома.
И точно защото не всяко насилие оставя видима следа, понякога го забелязваме твърде късно.
Какво можем да видим, когато няма синина?
Понякога следата е промяна.
Дете, което изведнъж се затваря в себе си. Което се страхува от човек, място или ситуация. Което губи увереност. Което започва да вярва, че не е достатъчно добро. Което спира да говори за неща, за които преди е разказвало.
Което постепенно престава да бъде себе си.
Разбира се, нито един отделен знак сам по себе си не означава непременно, че едно дете преживява насилие. Но всяка промяна заслужава внимание.
Да видим детето означава не само да гледаме за видими следи. Означава да го чуем. Да приемем думите и чувствата му сериозно. Да забележим, когато нещо се променя. И да реагираме, когато има причина за тревога.
Споделете кампанията
Кампанията е повод не само да говорим за насилието над деца, а да започнем разговор със самите деца.
Споделете кампанията с децата, с учители, с родители, с всичко около вас.
Попитайте ги какво виждат. Какво според тях се случва с детето на изображението? Как биха се почувствали в подобна ситуация? Знаят ли, че имат право да поставят граници? Знаят ли на кого могат да кажат, ако нещо ги кара да се чувстват уплашени, унижени или застрашени?
Да говорим за насилието
Важно е да говорим за насилието. Не за да плашим децата, а за да им дадем думи, с които да назоват случващото се. Да им помогнем да разпознават границите си. Да знаят, че могат да потърсят помощ. И най-вече – да знаят, че има кой да ги чуе.
Защото едно дете не трябва да изчезне, за да разберем, че е имало нужда някой да го види.
Не трябва да позволяваме детството да изчезва ден след ден, малко по малко, докато останалите просто гледаме.
Не чакай едно дете да изчезне, за да го видиш.
Виж. Разпознай. Реагирай.
Заедно можем да отнемем децата от насилието, преди насилието да отнеме детството им.
Виж още: Да отнемем децата от насилието
Разгледай и изложбата Лицата (на децата) на насилието и научи какво може да направиш и къде да потърсиш помощ ако станеш жертва или свидетел на насилие.
–
Проект INSPIRE се реализира от Фондация „Работилница за граждански инициативи“ в партньорство с Национална мрежа за децата и е съфинансиран от Европейския съюз. Изразените възгледи и мнения са единствено на автора(ите) и не отразяват непременно тези на Европейския съюз. Нито Европейският съюз, нито Европейската комисия могат да бъдат държани отговорни за тях.