„Благодаря ти, тате, че счупи любимата ми количка, защото така разбрах, че не трябва да разхвърлям.“
Това казва малко момче, гледайки в екрана на телефона. Гласът му е спокоен. Почти уверен. Нищо в него не подсказва страх. И точно това е най-страшното.
Защото зад тази благодарност стоят удари. Стои мълчание. Стои дете, което е научено, че болката е форма на обич.
Сцената е от един от шестте късометражни филма, част от кампанията „Невидими белези“ на Сдружение „Дебют“ – Кюстендил, която в момента се разпространява активно в социалните мрежи.
Истории, разказани от тези, които живеят в тях
Шестте късометражни филма излязоха онлайн в края на януари и бързо предизвикаха сериозни реакции и дискусии сред млади хора от цялата страна. Причината не е провокация на всяка цена, а усещането за автентичност – историите звучат истински, защото са такива.
Филмите са създадени изцяло от млади хора. Те участват във всеки етап – от събирането на реални истории, през писането на сценарии и актьорската игра, до заснемането и разпространението им. Посланието им е ясно и категорично: насилието над и между деца трябва да спре.
В шест различни разказа проектът проследява физическа агресия на публични места, домашно насилие, психически тормоз, сексуална експлоатация, социална изолация и кибернасилие. Посланията са директни, често неудобни – не само за връстниците, но и за възрастните.
Киното като форма на превенция
Проектът „Невидими белези“ използва киното не като самоцел, а като инструмент за превенция и обществена чувствителност. Той е един от 46-те, подкрепени по проект INSPIRE, който се реализира от Фондация „Работилница за граждански инициативи“ (ФРГИ) и е съфинансиран от Европейския съюз.
„Искахме да говорим за онези форми на насилие, които често остават невидими – защото не оставят синини или защото всички са свикнали с тях“, казва ръководителят на Сдружение „Дебют“ Лозен Йорданов.
По думите му, силата на киното е в това, че не назидава, а поставя зрителя в ситуация да разпознае проблема сам. „Целта ни беше „невидимите белези“ да се превърнат в тема за разговор – между деца, родители, учители и институции“, допълва той.
Работа отвъд екрана
Проектът не се изчерпва със заснемането на филмите. В рамките на инициативата е организирана кръгла маса за създаване на моментна картина на насилието в общината, с участието на учители, училищни психолози и представители на местната власт. Проведени са и срещи с психолози и адвокати, които запознават учениците с правата им и с възможностите за реакция при насилие.
Паралелно с това тече и кампанията в социалните мрежи, с акцент върху TikTok – пространството, в което младите хора говорят най-свободно и най-често остават сами със страховете си.
Не можем да мълчим, когато всяко второ дете е засегнато
„Проблемът, който засягаме, е изключително сериозен“, казва режисьорът на пет от филмите Янислав Попов. „Изкуството не обича статистики, но данните са тревожни – почти всяко второ дете преживява форма на насилие преди да навърши 18 години, а сигналите за онлайн тормоз надхвърлят 70 000 само за година.“ По думите му, киното не решава проблема, но има силата да го направи видим. „Всички носим отговорност за средата, която създаваме. Ако приемаме насилието за нещо нормално, децата ще го приемат още по-лесно“, допълва Попов.
Шест филма, шест лица на едно и също мълчание
„Локалите“ – за безпричинната агресия и физическото насилие в публичното пространство
„Виновен“ – за домашното насилие и токсичната семейна среда
„Продуцентът“ – за експлоатацията и злоупотребата с доверие
„Ръжда“ – за бедността и социалното изключване
„Кенсълнат“ – за училищния тормоз и кибернасилието
„Благодарник“ – за детето, което благодари за ударите
След финалните надписи
Проектът вече достига до хиляди хора в социалните мрежи, включва пряко 20 деца и младежи като сценаристи, актьори, оператори и автори на послания срещу насилието, и ангажира учители, психолози и институции в търсенето на решения.
Но най-важният му ефект не може да бъде измерен.
Той е в онзи момент, в който някой спре видеото и си каже: „Това не е нормално.“
И за първи път реши да не мълчи.
Защото когато едно дете благодари за счупената си количка, проблемът не е в играчката.
Проблемът е в мълчанието около него.